Гадно

Ето го, слава Богу, тук е! Ванчето ликува. Голям късмет, че някоя друга не го е забърсала до сега. Голяма е овца – Вера като й разправяше, че я харесва, не искаше и да го чуе. Ама сега няма избор. Днес ще трябва да го свали. Довечера, вали-гърми, трябва да е в “Чалга ритъм”. Ще пее Константин и няма никакъв, ама никакъв шанс да го изпусне. Пък току виж й излезнал късметът и до самия него се добрала някак си. Освен това е длъжна да натрие носа на оня дръвник Пешо, дето точно днес реши да върви в София да си купува мерцедес. И не й остави нито лев! Охо, не на нея тия – тя няма да остане на сухо! Не и довечера.

Спира се и го наблюдава отдалече как разхожда кучето си. Малко ще й е трудно да приложи всичките си хватки на тая гола, опечена от слънцето квартална полянка. Ама какво да се прави, дискотеката иска жертви. Оглежда мишената си по-внимателно и за втори път си казва, че е патка. Какво му е на момчето?! Е, малко е едър и прилича на борец, но като се сети за последните си спонсори... направо е китка в сравнение с тях. Ей го – дънките са му от МОЛ-а, маратонките – маркови, от Главната, на шията му виси двестаграмов златен ланец, а баща му има чейнч-бюро и нам още какви си бизнеси. К`во повече иска от човека?! Ми тя златната кокошка била под носа й, а тя гони дивото. Будала! Плюс това Вера каза, че не е много умен и може лесно да го издои до дупка.

Ванчето прави проверка на оборудването – в пълна бойна готовност е: прическа – издухана перфектно, маникюр – прясна ноктопластика от вчера, грим – като на  Мария в последния й клип, пола – педя и половина, деколте – до пъпа. Вдига надменно брадичка, изпружва хиалуронови устни и се впуска в атака.

Приближава се с невинна усмивка на уста, умело кълчейки се на високите си токове. Потенциалният спонсор поглежда, отначало разсеяно, но веднага след това приковава  заинтригуван поглед в знойната блондинка.

“Ха, пипнах те!” – тържествува Ванчето, а притеснението, че ще артиса довечера, се изпарява. – “Знам ги аз тия погледи – казват, че работата ми е опечена.”

Да! Не й се е сторило – наистина я зяпа. Погледът му жадно се движи отдолу-нагоре – тръгва от тънкото й токче, минава по нежните прасци, пълзи нагоре по бедрата й като опипваща, невидима длан, спира се около ханша и се задържа нахално дълго. Тя застава в стойка “изхвръкнало дупе” и излага прелести. Не е вчерашна, така де!    Окуражен, Златният ланец продължава да проучва нагоре. Издайническият му поглед сключва мислена прегръдка около тънкото й кръстче, нетърпеливо обхваща с пълни шепи изложените на показ полукълба на бюста й. Хм, дааа, довечера със сигурност ще падне кълчене на Константин. Небрежно, но със заучено движение, Ванчето притисва гърдите си и те се надигат като втасало тесто. Спонсорът изглежда вече леко напрегнат.

Девойката се приближава нехайно, а очите й светят с блясъка на златния му синджир.

- Здрасти! – казва и кокетно сваля скъпите си слънчеви очила, подарени от

предишния й спонсор. Ех, жалко, че жена му толкова бързо ги разкри – правеше й скъпарски подаръци и й угаждаше много. – Аз съм Ванчето. Вера ни запозна оня ден.

- Здрасти – мънка сконфузено борчето. – На кафето в МОЛ-а, нали?

- Да. Тя ми каза много хубави неща за теб.

Момчето се изчервява и голата му, кръгла тиква лъсва като узрял домат. Девойката отмята кичур изкуствена коса и открива нежната си шия. Казва небрежно:

- Минавах случайно насам и те видях... и викам да ти се обадя.

- А... Хубаво направи. Аз... такова, казах на Вера, че искам да пия кафе с тебе... Насаме... Ама тя дали ти каза?...

- Е, значи имаме телемания. Четем си мислите. Ти мислиш за мен и ето ме.

Ванчето е доволна, че е употребила сложна дума. Ще й повдигне рейтинга пред него.

- А колко ти е часът? – пита го небрежно, хвърляйки лукав поглед към скъпия часовник.

Спонсорът вдига лъскавия си Суоч.

- Пет и половина.

У, няма време! Денят свършва, а срещата за довечера не е сигурна още.

- Готин часовник имаш – казва му ласкаво. – И бившето ми гадже имаше такъв.

Добра реплика: хем ще го изчетка, хем ще му покаже, че вече не е обвързана; и най-важното – какво я интересува. Ако е пич на място, ще се сети.

- А, тоя ли... Той е стар. Имам и златен вкъщи.

Ооо, чудесно! Вера хубаво й каза, че ще удари кьоравото с него. Ванчето поема дъх и надува гърди срещу него.

- Сигурно е много скъп – усмихва се тя уж стеснително, но отмята предизвикателно глава. – Обичам скъпите неща...

Борчето се захилва глуповато и смутено.

- А пък да ми видиш колата... Бяло БеЕмВе седмица с двайсетцолови джанти! Аха!

Ох, че бавно загрява тоя! А Ванчето няма време за губене. Тя плъзва ръка, уж да види часовника, но я задържа върху бицепса на младежа, а другата заравя в гънките на панталона му. Усмихва се многозначително.

- Ако искаш ме води да ми покажеш какво още имаш...

Спонсорчето е леко объркано. Тъповатата му усмивка замръзва, после се разтяга още по-широко, докато нещо в каунестата му глава проблесва. Лицето му се озарява от блажено просветление и задоволство засиява в очите му. Те са малки и хитри кафяви точици на месестото му лице, и са ненаситни – точно като нейните. Това й харесва, защото тя харесва себе си. След малко, отърсен от първоначалното смущение и окрилен от мисълта за пачката в джоба си, той изтърсва:

- Аре да ти покажа какво имам...

Кима към тъмния вход на отсрещния блок. Разгеле, усети се! Иска да пробва преди да плати. Ама пък така, някак си... баш тука... Абе тоя голям бързак се извъди! Е, каквото – такова. За скромност време не остана, пък и не й е за сефте. Няма да се изтърка, я!

Младежът връзва кучето си за един храст наблизо. После с Ванчето хлътват в притулената тъмнина на входа. Ръцете му припряно повдигат полата й, а тя глезено си проси:

- А довечера ще ме водиш на чалга, нали?

- Каквото кажеш, маце... – готов на всичко хрипти Спонсорът. – Каквото кажеш.

Изведнъж лампата във входа светва и от горните етажи някой вика асансьора. Момчето псува на майка и се отдръпва от горещата плът на Ванчето. Тя оправя полата си.

Някакъв схлупен, смачкан дядка се изсулва от асансьора и пъшка надолу по стълбите. Олющен, кожен някога каскет, се клати на темето му, а ръката му почуква  схванато с бастун. Ванчето е раздразнена и нетърпелива. Поглежда си часовника. Да се изпарява по-бързо тоя дъртак, че...

Старецът се тътри тромаво и шумно. Спира изненадано до тях, повдига с бастуна каскета си и навира слепи очи в младежа. Зяпа няколко секунди с мътни ретини и лъха на старост. После сбръчканите му уста се разтягат в усмивка, показвайки беззъби венци.

- О-о-о, Христе, ти ли си бе дядовото?

Борчето се обръща с погнусена физиономия. Скляпа недоумяващо срещу дъртия. Накрая повдига вежди и на лицето му лъсва усмивка.

- А, бай Ставри! Не те познах. Ти тука ли живееш?

- Е-е-е, Христо, колко голям си пораснал! Не мож те позна, бре, ергенин – стърже старчето, недочул въпроса. – Откога дядовото, не съм те виждал? Я, какъв си станал, за женене вече...

Ланецът гледа сконфузено. Знае, че старият ще чопли още.

- А! Я, това да не е снахата? – дядото побутва с кокалест пръст Ванчето. – Ууу, хубава бе Христе. Ама лика-прилика сте си, даже си мязате...

Момичето гледа кисело, недоволно от развитието на ситуацията. Тю, да .... и късмета!

Борчето и дядото се разговарят. Явно излизат близки познати, защото започват да нищят семейни познати, кои от кои по-дърти, пък някои даже умрели. Ванчето е отегчена и цупи сластни устенца. Сърдито върти кичур екстеншън на маникюра си. След малко дочува разсеяно:

- Много поздрави на майка ти и баща ти да носиш. А как е дядо ти Илия? Държи ли още? – мърмори дядката и лъхти миризма на чесън.

- А, дядо не е Илия, Наско е. Илия е брат му.

- Ей, вярно бе. Ох, дядовото, изкуфях вече. Ама помня, че на брат му ръката беше отрязана, нали?

- Да, преди, като били още млади, двамата с дядо работели във фабриката. Станала някаква авария...

Нещо жегва Ванчето и тя наостря слух.

- ... и дядовият брат дал фира – циркуляр откъснал ръката му. Той е Илия. И после отишъл да се лекува в София и останал там да живее. Преди двайсет години било това и от тогава не са се виждали с дядо. Аз дядовия брат така и не го познавам.

Краката на Ванчето се подкосяват и тя се олюлява зашеметено. Пребледнява.

- Да де, ти затова не познаваш братовчедка си – софиянката.

- Да, наскоро чух, че се преместила тука, в Хасково да живее... Но не я знам...

На кокетката й призлява.

- Аз тръгвам ... – затриса се към изхода тя.

- Чакай! – момчето я хваща за ръката. – Нали щяхме... А довечера на чака-рака? Къде така изведнъж?

Тя обръща изцъклени очи към него и проскърцва на фалцет:

- Дядо ми е Илия и е родом от Хасково. Ръката му е отрязана в някакъв завод. Има брат Наско.

Ланецът гледа тъпо, събрал вежди на триъгълник.

- Аз съм братовчедката, която не познаваш... – кресва Ванчето

Той отдръпва като попарен ръката си. Момичето изхвърча от любовното убежище и се отдалечава с максималната скорост, на която е способна.  

- Христе, не се коси дядовото, може да не слуша чалга момичето. – чул-недочул, пръска плюнки старикът.