Гадно

 

Ето го, слава Богу, тук е! Ванчето ликува. Голям късмет, че някоя друга не го е забърсала до сега. Голяма е овца – Вера като й разправяше, че я харесва, не искаше и да го чуе. Ама сега няма избор. Днес ще трябва да го свали. Довечера, вали-гърми, трябва да е в “Чалга ритъм”. Ще пее Константин и няма никакъв, ама никакъв шанс да го изпусне. Пък току виж й излезнал късметът и до самия него се добрала някак си. Освен това е длъжна да натрие носа на оня дръвник Пешо, дето точно днес реши да върви в София да си купува мерцедес. И не й остави нито лев! Охо, не на нея тия – тя няма да остане на сухо! Не и довечера.

Спира се и го наблюдава отдалече как разхожда кучето си. Малко ще й е трудно да приложи всичките си хватки на тая гола, опечена от слънцето квартална полянка. Ама какво да се прави, дискотеката иска жертви. Оглежда мишената си по-внимателно и за втори път си казва, че е патка. Какво му е на момчето?! Е, малко е едър и прилича на борец, но като се сети за последните си спонсори... направо е китка в сравнение с тях. Ей го – дънките са му от МОЛ-а, маратонките – маркови, от Главната, на шията му виси двестаграмов златен ланец, а баща му има чейнч-бюро и нам още какви си бизнеси. К`во повече иска от човека?! Ми тя златната кокошка била под носа й, а тя гони дивото. Будала! Плюс това Вера каза, че не е много умен и може лесно да го издои до дупка.

Ванчето прави проверка на оборудването – в пълна бойна готовност е: прическа – издухана перфектно, маникюр – прясна ноктопластика от вчера, грим – като на  Мария в последния й клип, пола – педя и половина, деколте – до пъпа. Вдига надменно брадичка, изпружва хиалуронови устни и се впуска в атака.

Приближава се с невинна усмивка на уста, умело кълчейки се на високите си токове. Потенциалният спонсор поглежда, отначало разсеяно, но веднага след това приковава  заинтригуван поглед в знойната блондинка.

“Ха, пипнах те!” – тържествува Ванчето, а притеснението, че ще артиса довечера, се изпарява. – “Знам ги аз тия погледи – казват, че работата ми е опечена.”

Да! Не й се е сторило – наистина я зяпа. Погледът му жадно се движи отдолу-нагоре – тръгва от тънкото й токче, минава по нежните прасци, пълзи нагоре по бедрата й като опипваща, невидима длан, спира се около ханша и се задържа нахално дълго. Тя застава в стойка “изхвръкнало дупе” и излага прелести. Не е вчерашна, така де!    Окуражен, Златният ланец продължава да проучва нагоре. Издайническият му поглед сключва мислена прегръдка около тънкото й кръстче, нетърпеливо обхваща с пълни шепи изложените на показ полукълба на бюста й. Хм, дааа, довечера със сигурност ще падне кълчене на Константин. Небрежно, но със заучено движение, Ванчето притисва гърдите си и те се надигат като втасало тесто. Спонсорът изглежда вече леко напрегнат.

Девойката се приближава нехайно, а очите й светят с блясъка на златния му синджир.

- Здрасти! – казва и кокетно сваля скъпите си слънчеви очила, подарени от

предишния й спонсор. Ех, жалко, че жена му толкова бързо ги разкри – правеше й скъпарски подаръци и й угаждаше много. – Аз съм Ванчето. Вера ни запозна оня ден.

- Здрасти – мънка сконфузено борчето. – На кафето в МОЛ-а, нали?

- Да. Тя ми каза много хубави неща за теб.

Момчето се изчервява и голата му, кръгла тиква лъсва като узрял домат. Девойката отмята кичур изкуствена коса и открива нежната си шия. Казва небрежно:

- Минавах случайно насам и те видях... и викам да ти се обадя.

- А... Хубаво направи. Аз... такова, казах на Вера, че искам да пия кафе с тебе... Насаме... Ама тя дали ти каза?...

- Е, значи имаме телемания. Четем си мислите. Ти мислиш за мен и ето ме.

Ванчето е доволна, че е употребила сложна дума. Ще й повдигне рейтинга пред него.

- А колко ти е часът? – пита го небрежно, хвърляйки лукав поглед към скъпия часовник.

Спонсорът вдига лъскавия си Суоч.

- Пет и половина.

У, няма време! Денят свършва, а срещата за довечера не е сигурна още.

- Готин часовник имаш – казва му ласкаво. – И бившето ми гадже имаше такъв.

Добра реплика: хем ще го изчетка, хем ще му покаже, че вече не е обвързана; и най-важното – какво я интересува. Ако е пич на място, ще се сети.

- А, тоя ли... Той е стар. Имам и златен вкъщи.

Ооо, чудесно! Вера хубаво й каза, че ще удари кьоравото с него. Ванчето поема дъх и надува гърди срещу него.

- Сигурно е много скъп – усмихва се тя уж стеснително, но отмята предизвикателно глава. – Обичам скъпите неща...

Борчето се захилва глуповато и смутено.

- А пък да ми видиш колата... Бяло БеЕмВе седмица с двайсетцолови джанти! Аха!

Ох, че бавно загрява тоя! А Ванчето няма време за губене. Тя плъзва ръка, уж да види часовника, но я задържа върху бицепса на младежа, а другата заравя в гънките на панталона му. Усмихва се многозначително.

- Ако искаш ме води да ми покажеш какво още имаш...

Спонсорчето е леко объркано. Тъповатата му усмивка замръзва, после се разтяга още по-широко, докато нещо в каунестата му глава проблесва. Лицето му се озарява от блажено просветление и задоволство засиява в очите му. Те са малки и хитри кафяви точици на месестото му лице, и са ненаситни – точно като нейните. Това й харесва, защото тя харесва себе си. След малко, отърсен от първоначалното смущение и окрилен от мисълта за пачката в джоба си, той изтърсва:

- Аре да ти покажа какво имам...

Кима към тъмния вход на отсрещния блок. Разгеле, усети се! Иска да пробва преди да плати. Ама пък така, някак си... баш тука... Абе тоя голям бързак се извъди! Е, каквото – такова. За скромност време не остана, пък и не й е за сефте. Няма да се изтърка, я!

Младежът връзва кучето си за един храст наблизо. После с Ванчето хлътват в притулената тъмнина на входа. Ръцете му припряно повдигат полата й, а тя глезено си проси:

- А довечера ще ме водиш на чалга, нали?

- Каквото кажеш, маце... – готов на всичко хрипти Спонсорът. – Каквото кажеш.

Изведнъж лампата във входа светва и от горните етажи някой вика асансьора. Момчето псува на майка и се отдръпва от горещата плът на Ванчето. Тя оправя полата си.

Някакъв схлупен, смачкан дядка се изсулва от асансьора и пъшка надолу по стълбите. Олющен, кожен някога каскет, се клати на темето му, а ръката му почуква  схванато с бастун. Ванчето е раздразнена и нетърпелива. Поглежда си часовника. Да се изпарява по-бързо тоя дъртак, че...

Старецът се тътри тромаво и шумно. Спира изненадано до тях, повдига с бастуна каскета си и навира слепи очи в младежа. Зяпа няколко секунди с мътни ретини и лъха на старост. После сбръчканите му уста се разтягат в усмивка, показвайки беззъби венци.

- О-о-о, Христе, ти ли си бе дядовото?

Борчето се обръща с погнусена физиономия. Скляпа недоумяващо срещу дъртия. Накрая повдига вежди и на лицето му лъсва усмивка.

- А, бай Ставри! Не те познах. Ти тука ли живееш?

- Е-е-е, Христо, колко голям си пораснал! Не мож те позна, бре, ергенин – стърже старчето, недочул въпроса. – Откога дядовото, не съм те виждал? Я, какъв си станал, за женене вече...

Ланецът гледа сконфузено. Знае, че старият ще чопли още.

- А! Я, това да не е снахата? – дядото побутва с кокалест пръст Ванчето. – Ууу, хубава бе Христе. Ама лика-прилика сте си, даже си мязате...

Момичето гледа кисело, недоволно от развитието на ситуацията. Тю, да .... и късмета!

Борчето и дядото се разговарят. Явно излизат близки познати, защото започват да нищят семейни познати, кои от кои по-дърти, пък някои даже умрели. Ванчето е отегчена и цупи сластни устенца. Сърдито върти кичур екстеншън на маникюра си. След малко дочува разсеяно:

- Много поздрави на майка ти и баща ти да носиш. А как е дядо ти Илия? Държи ли още? – мърмори дядката и лъхти миризма на чесън.

- А, дядо не е Илия, Наско е. Илия е брат му.

- Ей, вярно бе. Ох, дядовото, изкуфях вече. Ама помня, че на брат му ръката беше отрязана, нали?

- Да, преди, като били още млади, двамата с дядо работели във фабриката. Станала някаква авария...

Нещо жегва Ванчето и тя наостря слух.

- ... и дядовият брат дал фира – циркуляр откъснал ръката му. Той е Илия. И после отишъл да се лекува в София и останал там да живее. Преди двайсет години било това и от тогава не са се виждали с дядо. Аз дядовия брат така и не го познавам.

Краката на Ванчето се подкосяват и тя се олюлява зашеметено. Пребледнява.

- Да де, ти затова не познаваш братовчедка си – софиянката.

- Да, наскоро чух, че се преместила тука, в Хасково да живее... Но не я знам...

На кокетката й призлява.

- Аз тръгвам ... – затриса се към изхода тя.

- Чакай! – момчето я хваща за ръката. – Нали щяхме... А довечера на чака-рака? Къде така изведнъж?

Тя обръща изцъклени очи към него и проскърцва на фалцет:

- Дядо ми е Илия и е родом от Хасково. Ръката му е отрязана в някакъв завод. Има брат Наско.

Ланецът гледа тъпо, събрал вежди на триъгълник.

- Аз съм братовчедката, която не познаваш... – кресва Ванчето

Той отдръпва като попарен ръката си. Момичето изхвърча от любовното убежище и се отдалечава с максималната скорост, на която е способна.  

- Христе, не се коси дядовото, може да не слуша чалга момичето. – чул-недочул, пръска плюнки старикът.

 

 

 

 

 

 

 

Роботи и любов

 

Напористо, нахално писукане започна безмилостно да дразни слуха й и да тегли съзнанието й от топлите обятия на съня. Полуголото тяло на  момчето, което отскоро харесваше, отчайващо бързо избледня и се разтвори в полумрака на стаята й. Надигна се замаяно в леглото. Светещите зелени цифри на електронния часовник показваха три и петнайсет след полунощ. Зара изруга.

Режещото мозъка пиукане не спираше. Момичето се измъкна от леглото и търкайки сънени очи, седна пред компютъра. Оранжевото правоъгълниче на Скайп с никнейма „Мръсният Хари” мигаше нервно като развален светофар. Когато го отвори, видя няколко съобщения: Ставай, поспаланке. Кой е гений, а? Време е за чудеса! 

„Дяволите да те вземат, Хари!” – написа му отговор и го гарнира с едно разгневено емотиконче. – „Часът е три и сънувах Тодор само по шорти…”

„Слез на земята и си събери лигите” – получи отговор отсреща. – „Не разбра ли, че няма да те огрее?Човекът е бескетболната звазда на училището и догодина отива в колеж, а ти колкото и къси поли да слагаш и колкото и да се кълчиш в отбора на мажоретките, си оставаш шестнайсетгодишна пуберка, която никак не го вълнува.”

„Злобар!”

„Стига де! Като най-добрия ти приятел съм длъжен да ти отворя очите за горчивата действителност. А сега си отвори ушите: време е за важните неща.” После написа с големи, удебелени букви: „КВАЗИМОДО ОЖИВЯ!”

Момичето подскочи като ужилено и всички други мисли се изпариха от главата й. Сърцето й препусна в галоп. Не смееше дори да си го представи, но неволно усети такъв прилив на радост и адреналин, че за малко да направи задното салто, което все не й се получаваше на тренировките. Хари я гледаше полуусмихнат от снимката на профила си – замечтан и отнесен както винаги, с небрежно увиснали на върха на носа му очила. Само че сега й се стори, че луничките му бяха по-весели от обикновено, а очите му блестяха по-ярко.

Чу телефонен звън от тонколонката на компютъра си и на екрана й се появи уведомление, че Мръсният Хари й звъни. Когато натисна зелената слушалка, чу задъхания му глас:

- Та кой казваш е геният в нашия отбор?

- Кажи ми, че не се шегуваш, моля те...

- За какъв ме вземаш? Аз съм сериозен учен. – После ехидно добави: - Разбира се, че се шегувам.

- Хари! Получавам сърдечен удър вече! Казвай!

- Хм, до някъде го заслужаваш. Докато ти се подмокряш от еротичните си сънища, аз тука работя. Разбрах защо пущината не ще да тръгне. Имахме грешка в основното уравнение, което между другото беше твоя задача. Освен това загрятата вода трябва да се впръсква под налягане през дюзата. Отделената пара дава началния тласък на двигателя и тогава той заработва равномерно. След като обаче е въведена формулата. Правилната!

Междувременно камерата на лаптопа на момчето се беше включила и Зара видя как той бърза към мазето.

- Хари, ти си гений! – каза развълнувано на микрофона. – Ето, казах го. Искам веднага да те разцелувам.

- Моля те, не го прави по-странно, отколкото всъщност е – особняка на класа и готината популярна мацка, свързани от... страстта си по техниката! Никоя от снобарските ти дружки няма да одобри това.

- О`кей. Няма да те целувам, но признавам, че грешката е моя – сега зацепих, че променливата в уравнението всъщност е константа.

- Е, от мен да мине, може да ми целунеш поне краката – дочу подигравателния му глас, – а за грешката, ще ми се реваншираш като взема 80% от печалбата като патентоваме откритието си.

- Ха, мечтай си!

Хари влезе в тясното мрачно мазе на тяхната къща, което бе превърнал в импровизирана лаборатория. Нагласи лаптопа така, че камерата да отразява помещението.

- Виждаш ли? – попита развълнувано от екрана.

- Ако си махнеш туловището от камерата ще е по-добре.

Хари се засмя и се отмести, откривайки работната маса в средата на стаята. Върху нея, като железен труп, очакващ аутопсията си, стоеше грубото желязно тяло на странна машинария. На пръв поглед приличаше на купчина чаркове, събрани от бунището. Но с повече усилия и още толкова фантазия, човек можеше да различи железен скелет с формата и размерите на неголям глобус. Отвсякъде стърчаха жички, болтове, лагери, гумички и всевъзможни части от знайни и незнайни уреди. Наподобяваше чудовището на Франкенщайн, сглобено от телесни части на различни хора, само че в механизиран вариант. На върха на цялата тая сбирщина, гордо се извисяваха две кръстосани, прикрепени с лейкопласт лопати, очевидно служещи за витла. Същите, но с по-малки размери, бяха закрепени и към опашната част. Цялото нещо плахо наподобяваше на голяма детска играчка, приличаща на хеликоптер.

- На мама бебчето… – въздъхна Зара с умилението на горд родител, наблюдаващ рожбата си.

Хари се засуети около разкълчения робот, натисна едно копче, опъна друга ръчка и нежно издърпа някъде от долната част на машинарията миниатюрна клавиатура. Внимателно въведе дълга формула. Отстрани приличаше на един от онези учени-особняци, чиито чудновати произведения са ясно само и единствено на самите тях. Зара намираше за симпатична тази негова страстна унесеност. Наблюдаваше пъргавите му движения, подчертаващи стройното тяло, новопоявилите се бицепси, добити от наскоро започналите занимания във фитнес залата. Всъщност, ако заменеше очилата си с лещи и откриеше хубавото си лице, доста заприличваше на Джъстин Тимбърлейк. Да, определено беше така. Хари беше станал доста сладък. Кога пък успя така да възмъжее? Леле, май ваистина я беше ударил хормонът.

- На какво се хилиш? – гласът му я извади от унеса. – Съсредоточи се.  

Натисна клавиша ENTER и обяви старта.

Странен, съскащ звук се чу откъм желязното нещо на масата. Нещо във вътрешностите му загъгри, заклокочи, засвири като забравен на котлона чайник. Подозрително проблясване на искра някъде в мотора – импровизираното сърце на робота – заслепи Зара и изведнъж чудовището оживя. Първо неуверено трепна с ламарини, бавно задвижи лагери и болтчета, набра кураж и смело разтърси тенекиеното си туловище. След малко големите витла, кацнали на върха му, се завъртяха и постепенно набраха обороти. След тях нетърпеливо затракаха и малките им събратя на опашката. Бълбукането премина в дрезгаво боботене, сякаш изнемощяло трабантче се жалваше от мъките си. Квазимодо подскочи треперейки, отдели се от плота и тъкмо когато Зара скочи и превъзбудено заръкопляска, нескопосано полетя надолу и изчезна под ръба на масата. Пърпоренето обаче не секна. След малко грозничето се стрелна нагоре и полетя гордо във въздуха.

Момичето вече пищеше от другия край на виртуалната връзка.

- Хари, обичам те!

Момчето посочи летящото ламаринено тяло и гордо обяви:

- Дами и господа, на вашето внимание – невероятният Робо-хеликоооп!

- О, моля те! Обещай да му измислиш по-свястно име!

- Какво ще кажеш за Роботизираният Квазимодо?

- Да, ако искаш да те обезглавя. А сега лягай, че утре рано сме при директора. Пак ще се наложи да му целуваме задника за проклетото разрешително.

 

* * *

 

- Не! – тежката ръка на директора се стовари върху кедровото му бюро. – Вашият отбор няма да се яви на състезанието утре!

Юмруците на Зара се свиха от гняв и безсилие. Хари усети, че ще избухне, стисна успокоително ръката й и избърза да заговори:

- Г-н Иванов, осъзнавате ли каква златна възможност ни отказвате? Нашият двигател ще доведе до революция...

- Стига глупости, Хари! – Двойната гуша на директора застрашително се изду. – Не искам да чувам за налудничавия ви супер... мупер... робо-каквото-беше-там, задвижван с въображаем двигател, работещ с вода! Едва го произнесох дори. Такова нещо не съществува и няма да съществува. Много фантастика гледате.

- Дайте ни шанс поне да Ви го покажем...

- Дечица, предизвиквате ме да изляза от рамките на добрия тон с вашето нахалство. Училищният съвет вече реши – отборът на Ивайло ще представи училището ни на съревнованието. Точка!

Момичето не успя да се сдържи:

- Г-н Иванов, не знам дали сте наясно, но идеята на състезанието е да се представят нови открития в областта на енергията и технологиите, да се покажат машини, задвижвани от алтернативни горива. Роботът на Ивайло се задвижва от слънчева енергия. Кое му е новаторското?

Директорът надигна масивното си тяло, облечено в скъп костюм, а шкембето му грозно се залюля.

- Не ме поучавай, момиченце! Искаш ли да не завършиш това училище?

Зара отстъпи назад, изненадана от внезапната му агресия. Хари я

придърпа зад себе си и делово заключи:

- В такъв случай приемаме, че ни пренебрегвате, за да лансирате Ивайло само заради роднинската ви връзка. С една дума жертвате истинската наука заради някой, който преоткрива топлата вода. Няма ли да Ви тежи на съвестта?

Мъжът размаха месест, приличен на кебапче пръст и изсъска заплашително:

- Имайте късмет да се разчуе подобна мълва! Ще ви стъжня живота. Ясно ли ви е?

В очите на момичето блеснаха гневни сълзи:

- Няма да паднем толкова ниско, Вие сам ще си получите заслуженото. А ние ще се явим на това състезание – като независими кандидати не можете да ни спрете. Но когато спечелим, нито Вие, нито училището, ще можете да се облагодетелствате от откритието ни.

Повлече Хари след себе си и затръшна вратата отвън.

 

***

- Добър вечер, уважаеми гости! – гласът на водещият на състезанието прокънтя в огромната изложбена зала на Техническия панаир. – Имам честта за седемнадесетта поредна година да открия най-престижното за страната ни изложение на технически нововъведения и постижения в областта на алтернативните енергии. Те са дело на млади ентусиазирани откриватели, които след успеха си тук, получават своето признание по целия свят. Тук науката прекрачва границите на възможното, тук се ражда прогресът, тук се случват чудеса...

Зара трепереше от напрежение. От мястото си зад кулисите виждаше само първите редове, заети от жадни за сензации журналисти. Периодично я заслепяваха откъслечните проблясъци от фотоапаратите им. Назад огромната зала беше почерняла от народ и бучеше като разбунен пчелен кошер. Отляво на сцената, на високия си пиедестал, строго се извисяваше седемчленното жури от изтъкнати учени и професори. Срещу тях, като контраст на ерудицията им, беше претъпканият с излъскани, ексцентрични  богаташи ВИП-сектор. Те едва ли се вълнуваха толкова от науката, колкото умираха от желание да вложат парите си в някое откачено откритие, на което с нарцистична гордост да сложат името си.

- Това тук е нещо голямо – чу мекия глас на Хари до себе си. – Не очаквах да има толкова хора.

Момичето се обърна към него и с изтънял глас каза:

- Хари, това може да е шансът да сбъднем мечтата на живота си! Осъзнаваш ли го?

Очите й горяха от трескава възбуда и привлекателна руменина пълзеше по страните й. Усещаше душата си толкова неспокойна, че скоро можеше да изпадне в нервна криза. Тогава Хари я прегърна и промълви успокояващо в ухото й:

- Не се притеснявай, аз съм тук. Ще се получи, вярвай ми. Заслужаваме го след толкова усилия и безсънни нощи.

Девойката почувства силата и спокойствието на топлата му прегръдка. Хари, добричкият Хари – той винаги знаеше от какво има нужда в момента, какво я терзае и как да я успокои, винаги я разбираше и я подкрепяше. Тогава осъзна, че той беше момчето-мечта и беше най-близкия й приятел. И тази, в която се влюбеше, щеше да е най-голямата щастливка на земята. За първи път усети ревност при тази мисъл.

- Ти си голямо съкровище, знаеш ли? – прошепна му мило. За миг й се стори, че в очите му проблесна някаква нова, по-интимна нежност към нея. Той силно се изчерви и бързо извърна глава, оставяйки я да се чуди дали й се беше сторило.

Кметът на града държеше прочувствена реч, а до него напето се кипреха директорите на училищата, начело с техния г-н Иванов. Всички угоднически кимаха и ръкопляскаха шумно след края на речта. След това  важно позираха за снимка на тълпата от журналисти и заеха почетното си място зад журито.

Водещият гръмогласно обяви старта на състезанието. Започна да изброява поименно всеки от отборите и училището, което представят. Техният скромен отбор бе назован последен, като на частта за училището водещият силно се запъна и в крайна сметка ги обяви като независими участници, каквито всъщност бяха.

- Трийсет и седми – отбеляза с въздишка Хари, – ще окапем от чакане.

Когато стихнаха ръкоплясканията, пуснаха музика и първият отбор се качи на сцената. Бяха петима човека, облечени със стилни отборни екипи в червено и черно, на чиито гърбове пишеше: Технически университет „Иван Вазов”, а отдолу с големи букви гордо обявяваха: Отборът на бъдещето! Самочувствието и увереността, която се излъчваше от тези студенти, потисна още повече Зара. Накара я да почувства съжаление към себе си и скромния им отбор, усети най-силно досега липстата на разбиране и подкрепа дори от собствените си учители. Загледа се в макета на спортна кола, която представяха и която също беше решена в червено и черно. Въпреки нафуканите им одежди обаче, обиграният й нюх не усети нищо заинтригуващо в проекта им.

Реши да не гледа отборите и допълнително да се депредира, а да се съсредоточи над собственото им представяне. Накара Хари още веднъж да преговорят последователността на действията си преди да излязат на сцената. Той го сметна за излишно, но отстъпи пред настоятелния й поглед. Все пак отбеляза:

- Каквото-такова. Направихме всичко възможно, всичко, което можехме да направим за Квазимодо без никаква помощ от никъде. Господ ни е свидетел, че си съдрахме задниците от работа. Ако не оценят стойността на проекта ни, толкова по-зле за тях. Други ще го направят.

Зара се удиви от чувствата, които я връхлетяха в този момент. Видя до себе си истински мъж – спокоен, уверен и... невероятно привлекателен. Засрамена и изплашена от мислите си, тя започна да преговаря програмата.

Заредиха се минути на мъчително очакване. Те се превърнаха в часове, а часове сякаш в дни. От бушуващия в главата й адреналин, Зара се чувстваше като в транс – като на сън пред очите й се изреждаше беззкрайна върволица от състезатели, демонстриращи причудливите си машинарии. Всичко се сливаше в една обща, размита картина от лица, светлини и звуци. Сякаш загуби разсъдъка си и нищо не чуваше и не разбираше. Усещаше единствено силното присъствие на Хари до себе си и онова ново смущаващо вълнение, което изпитваше от близостта му. Чудеше се точно в кой момент от одисеята им, всичко така се промени.

В един миг на проблясък, момичето видя тимът на Ивайло да излиза на сцената, гордо обявен от директора им. Чу се да подмята:

- Виж го, как само се надува.

- Е, нали е племенник на Иванов, всичко му е сервирано на тепсия. Искам да го видя как ще се изгризе от яд след нашето представяне.

След хиляди часове чакане и поне десет изпити кафета, дойде и техният ред. Публиката очевидно беше отдавна отегчена, защото беше силно оредяла. Хората бъбреха помежду си и дори не гледаха сцената.

Сърцето на момичето ускори ход, когато чу водещият небрежно да обявява техния номер. Преди да излязат на сцената, Хари успя да стисне окуражително ръката й.

Откъслечни  вяли ръкопляскания посрещнаха появяването им. Хари избута масичката на колелца, на която смешно се клатушкаше тенекиеният Квазимодо. Понеже всичките им пари отидоха за таксата за състезанието, която иначе училището трябваше да заплати, двамата не успяха да купят прилични одежди на творението си. Нямаше как да се явят – както каза Хари – по долни гащи. Перфекционизмът им ги задължаваше да измислят нещо. Зара продаде новата си МP-четворка и купиха лъскави ламаринени листове, а Хари се принуди цяла нощ да сковава от тях обвивка за вертолета. Когато на сутринта го боядисаха в бронзов металик с две бели ленти отпред, сложиха му импровизирано предно стъкло от плексиглас и нахлузиха всичко това върху скелета, се получи съвсем истински хеликоптер. Останаха овързаните с лепенки перки. Голям късмет изкараха, като откриха в близката железария подходящи витла. Изглеждаха доста професионално направени и след една боя и дълго, педантично свързване към робота, резултатът беше два чифта затварящи се от умора очи и невероятно добре изглеждащ Квазимодо.  

- Уважаеми дами и господа – обяви спокойно Хари на микрофона, – нашият отбор разработи двигател, задвижван от чиста вода. Звучи невероятно, но ако обърнете поглед насам, сами ще се убедите, че има своето логично обяснение.

Публиката жужеше и никой не им обърна внимание. Зара гледаше така, сякаш светът се беше свършил.

- Казах ти да си сложиш екипа на мажоретка, ама кой да ме послуша... – подсмихна й се Хари, а на микрофона каза: – Представям на вниманието ви... „Неповторимата Зара”! Констукцията се състои от...

Зара се вцепени от изненада. Никой от нафуканите й ухажори не беше правил нищо по-романтично за нея досега. Името на робота беше най-искреното признание в любов, което беше чувала. Тя гледаше милото лице на Хари, който уверено говореше, а в душата й трепкаше едно непознато чувство, неизпитвано към никое момче дотогава.

Публиката беше притихнала. След краткото обяснение на Хари се чуха откъслечни окуражителни думи. Това я отрезви. Тя въведе дългата формула и когато момчето й даде знак, натисна клавиша ENTER.

Откъм залата се чуха разсеяни подвиквания. „Неповторимата Зара” трепна боязливо и хиляди отблясъци се стрелнаха по лъскавата й повърхност. Момичето гледаше бронзовото тяло на робота, но всъщност очите й виждаха случващите се под обвивката процеси. Ето го резервоарчето, намиращо се в центъра на скелета. В него се съдържаше водата, която заместваше обикновеното гориво. Тя забълбука под влиянието на рязко вдигащата се температура. Когато достигна необходимите градуси, живителната течност закипя и се вля в катализатора. Той на свой ред извърши необходимото като ускори значително процеса и накара водата да се впръска под голямо налягане през дюзата, отвеждаща към двигателя. Също като човешкото тяло, помисли си Зара – всяка система си върши работата и допринася за чудото на живота. Тя почти можеше да види електронният импулс, стрелнал се по жиците като живителен поток кръв в артериите на човешко тяло. Искрата на живота бе запалена. Тя припламна ярко и накара сърцето на рожбата им да затупти. Моторът вече работеше и носещите винтове се задействаха, постепенно усилвайки подемната тяга. Грозното патенце се превръщаше в красив лебед. Заклати се неуверено като прохождащо дете, изпърха с ламаринени крила и се потготви за най-важната крачка в живота си. Зара осъзна, че и тя, и всички останали в залата, бяха притаили дъх в очакване на обещаното чудо.

Ето, роботчето се раздвижи. Трепна с перки, изстена притеснено, изпука и изведнъж... угасна. Зрителите надигнаха неодобрителен вой, чуха се присмехулни подмятания. Зара застина от изумление. Очакваше машината да се хвърли надолу от ръба на масата и после победоносно да се издигне във въздуха, както направи предния път. Но тя утихна и безжизнено замря. Просто издъхна там, на сцената, пред стихналите журналисти и строгите погледи на журито. Ей така, нехаейки за попарените им надежди и вярата им в чудеса.

Сърцето на Зара се сви от мъка. Инстинктивно погледна напрегнатото лице на Хари, но този път видя в него само тъжно разочарование. За първи път откакто го познаваше, неизменният му оптимизъм беше угаснал в очите му. Това изплаши момичето. Сети се как наблюдаваше това лице през дългите дни, прекарани в къртовска работа над машината, но тогава то грееше от надежда. Спомни си безбройните часове измервания и изчисления, лишенията от най-простите тийнейджърски забавления, заменени от нескончаемо изпипване на детайлите, последните си стотинки, които събираха и влагаха в части, необятната любов и всеотдайност, посветени в робота. Ами хилядите обезкуражаващи откази за помощ от възрастните? Унизителното отношение на Иванов? Не! Не можеше това да е развръзката! Не можеше да се провалят на финалната права...

Погледът й попадна на ироничната усмивка на директора им насреща. Бузите му трепереха от сподавен присмех, а лъсналото му теме грозно се бръчкаше от задоволство. Това й подейства като плесница. Вдигна ръка и яростно я стовари върху робота.

“Неповторимата Зара” подскочи като кон, изненадан от внезапния камшик на господаря си. Изсъска недоволно, загъгри нещо на странния си език, заграчи като трабантче по нанагорнище и бавно завъртя чисто новите си витла. След едно сърдито изръмжаване, се отдели от масата и пред смаяните погледи на всички, важно се издигна във въздуха.

Тълпата ревна. Оглушителен тътен загърмя в огромната зала, повтаряйки се многократно от ехото. Всички станаха на крака, викаха ентусиазирано и аплодираха. Сякаш изведнъж светът разбра колко важно нещо се случи току-що. Сякаш изведнъж Зара и Хари получиха своето заслужено признание. Гръмна някакъв тържествен марш, заблестяха хиляди светкавици. Тълпата от нетърпеливи журналисти се надигна като лавина и се устреми към все още стъписаните ученици на сцената.

Зара примигваше замаяно, но виждаше единствено милото лице на Хари. И там, насред врявата, под весело пърхащият въртолет, тя впи устни в неговите.

 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

 

В очите му още валяха искри.

- Аз съм...

- Аз излъгах там.

Гледах го недоумяващо. Забелязах, че леко трепери. Той ме дръпна в един ъгъл, където не можеха да ни видят и трескаво заговори:

- Излъгах пред другите, защото те не трябва да знаят. Аз видях някого на връщане, той сам дойде при мен. Искаше да предам едно съобщение.

Сигурно съм изглеждала като смъртник, защото Чавдар се усмихна и продължи мило:

- Не се плаши, хубаво е. От човека, за когото толкова много тъжиш от година насам. Да, той каза, че няма да ми повярваш. Затова ще ти го опиша – висок, красив мъж, с бяла кожа, абаносовотъмна коса, спускаща се на меки къдрици по раменете, с ослепителна усмивка и толкова силен магнетизъм, че не можеш да откъснеш поглед от него.

Усещах как колената ми омекват и  краката ми поддават. Изплаших се, че всеки момент ще рухна на пода.

- Беше стилен и красив; облечен в черен балтон, а от лявото му рамо се спускаше величествен, златен дракон, обшит с червени конци. Излъчваше спокойствие, беше  умиротворен. Усетих го много силно. Усмихваше се през цялото време. Каза да ти предам това.

Чавдар ме прегърна, а аз се разтресох от избухналите в мен емоции. Приседнах на близкия стол и се разридах с глас. Пред очите ми изникна покъртителната гледка на тялото на Марвин, положено в ковчега на поклонението. Беше облечен с черен балтон с красив златен дракон от страната на сърцето.

Въпреки силното бучене в ушите си, чух гласа на момчето:

-  Каза, че най-великите думи на този свят са любов и доброта. Ако човек ги носи в сърцето си, може да победи всяко зло и да бъде щастлив където и да се намира.

Не помня как съм се прибрала, не помня с кого съм говорила и какво съм правила. Помня само, че в тефтера си срещу въпроса “Какво се случва когато умрем?”  написах: Това няма никакво значение, ако си живял като добър и обичащ човек.

 

 

                                                            * * *

 

Тази сутрин проф. Изидлиев закъсняваше за работа. Явно снощи до късно бяха обсъждали теориите за задгробния живот или тези за марковото уиски. Ива извади цигара с намерението да я запали, но внезапно се спря. Погледна я сякаш за първи път виждаше такова нещо и с отривист жест я запрати в кошчето. Беше готова да ги откаже. Нима бе щастлива? Та тя дори не знаеше оценката от вчерашното си представяне. И все пак се чувстваше толкова удовлетворена...

Професорът влезе начумерен и разрошен и я изгледа изпод дебелите си очила. Асистентката му седеше на обичайното си място, но го гледаше необичайно мило. Метна на бюрото пред нея днешния вестник, който до сега стискаше под мишница.

- Ти какво, на скромна ли се правиш? – избоботи с дрезгавия си глас.

На първа страница на ежедневника с големи букви пишеше: Ива Каменова – новата ярка звезда на философския небосклон.

Момичето вдигна изпълнен с благодарност поглед към своя учител и попита:

- Професоре, откъде знаехте, че ще се справя?

- Ех, сополанковци, до кога ще ви уча? Да не мислиш, че съм докопал професорската титла, защото не мога да преценявам хората?

Ива се изправи и го прегърна силно.

- Ей, ей, назад – отстрани я от себе си възмутено. – Не искам на стари години в досието ми да цъфне “Сексуален тормоз над млада асистентка”. Макар, че би ми се понравила завистта на наборите...

Свали очилата си и демонстративно й ги подаде.

- Ето, за последен път имаш честта да забършеш лупите ми. След това си събирай партакешите и върви да ставаш истински учен. –  После посочи чашата с кафе, приготвена за него, и възмутено каза: – А, и отнеси тая негърска пот със себе си.

 

Какво се случва когато умрем

 

“Проф. Изидлиев е на преклонна възраст, но продължава със завидна енергия и неугасващ ентусиазъм да ръководи Института по философски науки и да изнася лекции в чуждестранни университети.” – четеше тържествено Кристина. – “Той е жив извор на мъдрост, твърдят с респект студентите му. Невъзможно е да бъдат изброени многобройните му научни трудове и да бъде обхванат забележителния му принос към развитието на философската наука... ”

- Да, да, знаем, че старият Изи е най-великия професор на света и ние – вчерашните сополанковци, дори не можем да запомним безбройните му отличия и научни степени, прибавени пред първото му име.

Ива с отегчено изражение въртеше между пръстите си незапалена цигара. Затвори очи и се отпусна на удобната кушетка в кабинета на приятелката си.

- О, ето! – Крис не обърна внимание на заядливия й коментар и ентусиазирано зачете нов пасаж: – “За девета поредна година проф. Изидлиев е домакин на Конференцията по философия, която поради огромния интерес се е превърнала в едноседмичен фестивал на философията. Професорът основа престижния форум преди почти десетилетие и оттогава събитието стана популярно дори зад граница. Това е мечтана трибуна за изява, на която възможност за представяне на нови идеи и концепции получават както утвърдени имена във философската гилдия, така и прохождащи учени-философи. Не са малко случаите, в които младите таланти в професията тръгват именно от тук. Като домакин на събитието и тази година, именитият професор ще покани само един избраник от сътрудниците си, за да открие почетното събитие. Късметлията ще представи тезата си по предварително избрана от деканата тема, която ще бъде обявена в програмата. Ролята на жури ще поеме самата публика, която традиционно се състои от безспорни авторитети в академичната общност. При евентуален успех, щастливецът ще си отвори вратите към по-висшите етажи на научната йерархия.”

Червенокосата жена остави вестника на бюрото и се подсмихна.

- Стария Изи пак са го изчеткали. Като че ли има нужда от още признания...

- Какво ме бърка цялата тая снобарска галимация? Да не мислиш, че мен ще покани на симпозиума? – Ива махна с ръка, сякаш за да прогони някоя досадна муха. – Аз съм просто неговата асистентка.

- Асистентка, която избра сред още петдесет кандидати.

- Защото изглеждам добре, а той е стар коцкар.

Крис свали очилата си и й хвърли укорителен поглед.

- Защо така се подценяваш напоследък? Ива, която аз познавам, е умна, самоуверена и знае какво иска от живота.

Момичето се изправи на кушетката и посочи дипломата на приятелката си, прилежно сложена в рамка и окачена на стената зад нея.

- Миличка, благодаря за високата ти професионална оценка, но започвам да губя надежда. Вече две години му вървя зад задника и нищо освен “гадна орисия”, “размърдай си кекавото тяло” и “новоизлюпени сополанковци с жълто около човките” не чувам от него. Защо да повярвам, че точно сега, точно на тази конференция, точно на мен ще даде шанс? Неотлъчната армия от подмазвачи около него явно му закрива хоризонта и не може да види по-далеч от носа си. – Ива запали цигарата, дръпна дълбоко и с тежка въздишка изпусна къдраво облаче дим. – Може би просто е време да сменя неблагодарния си работодател.

- Пробвай. Опашката от кандидат-асистенти е дълга...

- Не трябва ли да си на моя страна?

- Виж, знаеш, че те обичам и вярвам в теб. Смятам, че си много способна и ти идват отвътре философските работи. Просто се вслушай в сърцето си и разбери какво искаш за себе си.

- Знам какво искам за себе си. Искам да дам нещо свое на философията в замяна на мъдростите, които съм познала. Искам да я съживя, да разчупя консервативните й окови и да я направя по-достъпна и желана за младите. Да не е просто досадна, тромава дисциплина, а хората да се обръщат към нея в днешните сложни времена.

 Ива ръкомахаше с цигарата като сърдит диригент, чиято музика никой не разбира. Изведнъж спря и мрачно се подсмихна.

- Говоря като изкукуригал самовлюбен нарцис.

- Не, скъпа. Ако нямаше “изкукуригали” като теб, със своите шантави за съвременниците си идеи, нямаше да има и еволюция – докторката й показа пепелника. – А сега загаси тази цигара, че не ми отговаря на еволюционното ти ниво.

Ива погледна димящото нещо в ръката си и изведнъж я осени велика идея:

- Ей, можеш ли да ме откажеш от пушенето?

- Мила моя, от това можеш да се откажеш единствено самата ти. А от опит ти казвам – човек се отказва от пороците си когато е щастлив.

А тя не беше ли щастлива? Това се замисли, докато излизаше от кабинета на Кристина. Имаше съпруг, който я обича, имаше работа, която поне сто човека чистосърдечно си признаваха, че искат, имаше вярна приятелка, която винаги бе насреща й. Да, звучеше като доволен от живота човек. Защо тогава все усещаше тази празнина? Защо непрестанно търсеше отговори на риторични въпроси и все я влечеше към някакво ново познание за света? Може би виновни бяха годините ровене в дебели учебници по философия, логика, етика и всичките им разновидности. А може би Шопенхауер беше прав, че човек изпитва страдание, ако не задоволява желанията си. Дали големият проблем на човешката природа наистина беше, че при постигането на едно желание, веднага се появява ново? Значи ли това, че човек постоянно живее в страдание, защото е ненаситен? И кога най-накрая щеше да получи покой?

За свое съжаление Ива знаеше, че няма да е скоро. Вече осъзнаваше какво иска най-много, но по дяволите, не виждаше никакъв начин да го осъществи. Тръсна глава. Свършиха ли се всичките й проблеми, че искаше да се бута там, където не й е работата? И не трябваше ли да мисли как да се справя с упорития като магаре професор, вместо “да се мотае из облаците”, както казваше мъжът й?

Завъртя ключа на стария си Ситроен и потегли за университета.

 

След няколко дни Ива нахълта в кабинета на приятелката си и прекъсна сеанса й с някакъв много депресиран пациент. Погледна я като човек, който утре очаква своето гилотиниране, и изстреля на един дъх:

- Крис, той ме покани. Изи... Каза, че е прекалено стар за въздухарските идеи на нафуканите младоци от катедрата и иска да се представи с човек, на когото има доверие. Освен това било крайно време да си обирам крушите от кабинета му и да спра да му правя отвратителни кафета, от които го заболявала простатата, а да взема да направя нещо с живота и кариерата си. Но не бързай да се гордееш с мен, ще му откажа.

Кристина я гледаше стресната. Когато превъзбудената й пледоария секна така внезапно, както беше започнала, докторката се извини сконфузено на облещения си пациент и избута Ива навън.

- Какво ти става? Не можеш да нахълтваш така...

- Моля те, спести ми конското! Имам нужда от помощ сега или ще се пръсна!

Червенокосата жена с влудяващо спокойствие свали очилата си и я накара да седне на канапето.

- Сега се успокой, поеми дъх и ми кажи какво е станало.

- Нали ти казах, – Ива направи смръщена гримаса и заговори с гласа на проф. Изидлиев: – “Размърдай си кльощавия задник и ми направи справката за ония тиквеници от четвърти курс, бла-бла-бла... А!.. и между другото, реших теб да поканя да се изявиш на конференцията. И не искам да те стресирам, но нали знаеш, че от това представяне зависи развитието на цялата ти кариера по-нататък? Та, какво каза за оная досадна статия, написа ли я най-накрая? Хайде, че редакторът ми диша във врата...”. А?! На какво ти прилича това?

Кристина се усмихна и паклати глава.

- Ох, това е толкова... Изи.

- Божичко, какво ще правя сега? Нямам никакво време. Той направо ме уби. Закопа ме! Изтърси го ей така, между другото: хей, след месец ще се реши кариерата, а и целия ти живот!

Ива се беше изправила и обикаляше малката чакалня.

- По-спокойно, скъпа, имаш време да почетеш.

Момичето я погледна невярващо.

- Да, бе! Ти знаеш ли колко бумаги трябва да изчета? Ще ми трябват поне три месеца да се подготвя. Няма да се явя!

- Полудя ли?

- По-добре изобщо да не се явя, отколкото да изляза там, пред хиляда професора и още толкова от доцент нагоре, и да се изложа здраво. Разбираш ли? Стана ли веднъж за резил, ще ми остане петно за цял живот. Ще остана завинаги асистентката, която посрами великия Изидлиев и за нищо не я бива.  

- О, я се стегни, че ще те фрасна! Къде отиде момичето, което искаше да даде нещо на света? От години чакаш този шанс. Да не съм те чула да говориш такива глупости. Каква е темата?

Ива спря нервния си тропот, погледна я объркано и сложи длан на устата си.

- Видя ли? Ето, няма да се получи. Дори темата не ми е казал.

Кристина се изправи и отиде до нея. Издърпа от джоба й някаква стърчаща брошура и я развя пред лицето й.

- Темата е обявена в програмата. – Разлисти спокойно лъскавите страници. – А, ето я: “Философската следа в теориите за задгробния живот”. Ау,.. каква сериозна тема.

Младата жена обгърна лицето си с длани и рухна отчаяно на канапето.

- Ужас! Ще се проваля с гръм и трясък. Как мога да говоря за нещо, от което нищо не разбирам? За един месец трябва да изчета поне триста книги с дебелината на тухла, да направя три пъти по толкова заключения, да изготвя свястна теза и да я изложа в лекция пред хора, които единствено ще искат да се изгаврят с младата стажантка. – Гласът й клонеше към фалцет. – Ах, тоя Изи, проклет негодник такъв! Защо не ме предупреди по-рано?

- Знаеш какъв е, при него всичко се прави с цел. Според мен иска да представиш нещо, което идва от самата теб, нещо по-простичко, от реалния свят. Може би трябва да заложиш на последния период от живота си. Изчете много литература по темата, трябва да го използваш. Кога ще проумееш, че всичко на тоя свят се случва поради някаква причина? Може би не случайно се стремиш да получиш точно този отговор.  – Кристина се осланяше на дългогодишната си практика, която неведнъж бе потвърждавала думите й. – Повярвай ми, от това ще излезе дяволски добро изказване.

- Но аз не научих нищо! В главата ми е пълна каша. Изчетох цялата налична и електронна библиотека, но не правя нищо друго, освен да се хвърлям от крайност в крайност. Не достигнах до никакъв скапан отговор.

Ива отново се изправи и запрепуска напред-назад. Внезапно се спря, погледна отчаяно приятелката си и каза:

- Боже! Крис, какво правя?

- Последното, което ти трябва сега – получаваш пристъп на паника.

- Нали си психиатър, ще ме оправиш.

- Психолог съм. И ако не се стегнеш веднага, ще ти приложа най-върлия си метод.

- Прави каквото искаш, само ме измъкни от това психясало състояние...

Неочакван шамар изплющя в тишината на чакалнята и прекъсна хленченето на Ива. Безумният й поглед се замени от обикновеното й проницателно изражение и тя видимо си възвърна рационалното мислене.

- Ето го метода – каза докторката. – Да знаеш, че го пазя само за много закъсали пациенти.

- Благодаря ти искрено! Поласкана съм.

Кристина обхвана лицето й с ръце и се взря в очите й.

- Помниш ли, че точно ти ми казваше как най-хубавото се вижда само със сърцето, че най-същественото е невидимо за очите?  Знам, че си го изплагиатствала отнякъде, но това е самата истина. Обърни поглед навътре в себе си и съм сигурна, че ще намериш своя отговор – потупа нежно бузите й. – А сега се замъкни вкъщи и сядай да работиш.

 

Час по-късно Ива седеше на терасата с тефтер и химикал в ръка. Беше решила да си припомни всяко едно събитие от година насам, всяка своя мисъл, всяка малка подробност, свързана с терзанията й по темата за задгробния живот. Реши да си записва всеки довод “за” и “против” и накрая да направи отчет. Беше убедена, че така ще стигне до извода си. После оставаше само да го изложи пред аудиторията.

Затвори очи и върна мислите си към самото начало на събитията.

 

 

Какво се случва когато умрем

 

Все още отпусната и замаяна от съня, стоях в леглото и гледах екрана на телевизора. Оттам говорителката на новините с болезнено откровение твърдеше нещо, което нямаше как да е истина. Чувах думите, но ги възприемах първично, без следа от рационално осъзнаване. Някаква далечна мисъл, породила се в периферията на съзнанието ми, тихо започна да нашепва, че нещо голямо се случва.  Аз отказвах да я чуя. Като щраус заравях разсъдъка си в пясъка с надеждата всичко това да ме отмине като лош сън. Въпреки това усещах сърцето си да ускорява ход.

      - ... съобщиха световните агенции – говореше с каменно изражение жената от екрана. – Мегазвездата е постъпила в болница в Лос Анжелис със сърдечен арест и никакви признаци на живот. След двучасови опити да бъде съживен, световноизвестният музикант е обявен за мъртъв ...

Оглушах за останалото. В главата ми като камбанен звън отекваше последното изречение. За да се почувствам още по-зле, телефонът ми иззвъня и от дисплея ме погледна усмихнатото лице на Дидка. Тогава нещо ме жегна дълбоко в гърдите и за пръв път в живота си изпитах такава душевна болка. Стомахът ми се сви на топка в очакване на това, което щях да чуя от приятелката си. Всъщност, аз вече го знаех, но думите й сякаш щяха да материализират случилото се и тогава то официално щеше да стане реалност.

Когато затворих на Диана, усещах единствено  празнота. Ужасна, болезнена,

 задушаваща празнота. Стори ми се непонятно и неуместно да се чувствам така – сякаш бях загубила близък човек. После ме връхлетя онази чудовищно силна тъга, за чието съществуване само бях чувала; която спира дъха ти и те кара да се чувстваш отчаяно безпомощен пред реалността.

Така започна одисеята ми. Странно е как понякога в живота изневиделица настъпват събития, които те изтръгват от обичайното ежедневие и безмилостно те захвърлят в един нов свят, изпълнен според ситуацията, с болка или радост. В реалния свят всичко си е същото, но дори четката ти за зъби придобива нов смисъл. Всяко дребно нещо свързваш със случилото се. За мое нещастие предстоящият ми свят беше от болезнените. Дните се заредиха безкрайни и изпълнени само и единствено с мисълта за изгубения човек. Всичко ми се струваше толкова нереално, че сякаш се случваше на някой друг. Попаднах в един омагьосан кръг – навсякъде медиите тръбяха за кончината на великия Марвин Лорд, хиляди хора се събираха и правеха поклонения в памет на знаменития музикант, стотици, докоснали се до личността му, възхваляваха човека, артиста,  хуманиста, гения на музиката. Певецът бе починал, а таблоидите непрекъснато бълваха новини за него, албумите му се продаваха като топъл хляб, социалните мрежи блокираха от любовни обяснения към него и музиката му. Земята бе завладяна от някаква откачена истерия. А аз наблюдавах в тъпо недоумение и все още се надявах, че сънувам. Запитах се какво става с този свят. Смъртта ли е звездата сега?

Последваха срещи на старата група, с която бяхме ходили на концертите му  и бяхме споделили невероятните емоции от преживяното. Започна истерично ровене в спомените, безкрайно преразказване на до болка познати събития. Непрекъснато като невменяеми се питахме каква е тази невероятна харизма, която излъчваше този човек, как караше милиони по света да губят разсъдъка си, да се влюбват в него от пръв поглед, да плачат от щастие и необясними емоции когато го видят? Как успя да омагьоса и нас – неконтролируеми, пометени от хормоналните сътресения тийнейджъри – да се пристрастим към култа към него и да го обикнем страстно и завинаги с цялото си сърце? Как подклаждаше тази любов с години и как неговите идеали неизменно станаха част от самите нас?

Много скоро групата се поддаде на масовата психоза. От хора, които си помагахме, ние неусетно се превърнахме в хленчещи същества. Когато мъжът ми започна да ме гледа с онзи ужас`ен поглед, с който аз гледах лудата от квартала, крещяща по случайните минувачи, аз реших, че положението приближава критичната си точка. Трябваше да се взема в ръце и сама да се  справя с положението. И тъй като нямаше как да избягам от новия си свят, трябваше някак да го направя по-поносим за себе си.

Като начало се налагаше да се откъсна от масовите истерии. Усещах, че не те ще ми донесат облекчение, че трябва да търся нещо друго, нещо по-голямо и значимо.  Знаех, че първата стъпка е да се справя с отрицанието на проблема и да го приема като факт. Човекът беше мъртъв. Колкото и велик да беше, той си оставаше обременен с човешко тяло и всичките му недостатъци. Просто умря, като всички останали нормални хора. И макар медиите непрекъснато да го възкресяваха и усещането за личността му да беше по-живо отвсякога, него вече го нямаше.

За да продължа успешно самолечението си, трябваше да се обърна към дебелите философски книги, както винаги съм правила в трудните моменти от живота си. Там, под формата на сентенции и притчи, беше скрито най-голямото богатство на земята; там беше моето спасение. Очаквайки мъдрите учения  да ме измъкнат от емоционалната каша, в която така дълбоко бях затънала, започнах най-великото четене в съзнателното си съществуване.

След време осъзнах, че хоризонтът ми се беше разширил  отвъд емпирията и знанието за реалната действителност и неусетно и за себе си бях залитнала в сферата на свръхестественото. Една нощ се усетих, че упорито съм зациклила над една определена мисъл на Платон: “Животът е един миг между две вечности.” Ако това беше истина, както много от неговите твърдения, то цялата истерия, през която преминавах, беше една върховна глупост. Човек завършваше един етап от съществуването си, наречен живот, и преминаваше към друг – много по-прекрасен. И след като мъртвото тяло очевидно оставаше в ковчега на разположение на червеите, то преминаващото беше душата, енергията или както там се нарича. Тя продължава в другото ниво. От малки знаем за Рая и Ада и за това, че добрите хора отиват в рая. Дали тази легендарна история не беше въплъщение именно на тази теория? Това ме устройваше, защото нашият мъртвец беше от добрите – следователно душата му сега се намираше на най-хубавото място.

И все пак, дали Платон беше прав? Тогава попаднах в нов водовъртеж от пагубна страст – трябваше да разбера има ли “отвъд” и какво се случва с душата там!

Благославях ежедневно съществуването на интернет. Компютърът се превърна в любимия ми предмет през следващите месеци. Чувствах, че не съм на себе си и контролът над разсъдъка ми се изплъзва. Собственоръчно и най-категорично доказах, че Паскал е бил абсолютно прав – сърцето наистина има доводи, които разумът не познава. За моя беда тези доводи безпрецедентно надделяха. Вече знаех, че няма да спра, докато не разбера поне мъничко, поне частица от отговора, докато не надникна поне с крайчеца на окото си зад завесата.

Впуснах се в проучване. Изчетох хиляди статии и изслушах безброй интервюта на всевъзможни учени и изследователи. Не получих обаче нищо повече от болки в главата и по-високи диоптри за очилата си. Имаше стотици доводи “за” и “против” и аз се мятах между тях в агония. Как можех да разбера кое е вярното? Как със сигурност да знам?

Накрая рационалното ми мислене ме изправи пред непробиваемата стена от факти. Понеже бях човек на науката, а в нея за факт се счита само доказано твърдение, вече не можех да си затварям очите пред обстоятелствата: единственият факт беше, че факти няма. Дали беше дошло време да се предам пред очевидното и да призная, че не намерих никакви доказателства за съществуването на задгробния живот? Колко философски трябваше да съм настроена, за да продължа да се надявам?

Бях в задънена улица. Не можех и не исках да се примиря с такъв завършек. Макар да нямах доказателства, на теория всичко изглеждаше противоречиво. В този момент, ако имах честта да се нарека истински откривател, щях да реша: трябва да направя проверка на практика, да направя тест, който да докаже коя от теориите всъщност е вярната. Но как, за Бога, да направя това?

 

Ива седеше на пейката и безучастно наблюдаваше малчуганите, тичащи весело на близката площадка. Денят беше прекрасен – топъл и изпълнен с аромат на лято. Дори и най-закоравялата душа не можеше да остане безразлична към топлите лъчи на слънцето и свежите цветя, пръснати на китки по поляната.

Кристина се появи на края на парка и с ведро изражение, явно повлияно от лятното настроение, забърза към нея.

- О, усещам, че си стигнала до кривата круша – каза още преди да беше седнала. – Поне така изглеждаш.

- По-лошо. Дори и там не съм.

Посърналото изражение на Ива, което комично контрастираше с околното всеобщо доволство, развесели приятелката й. Тя дръпна закачливо кичур от косата й. Тези тъмни коси, обрамчили бледото й лице и засенчили тъжните зелени очи, правеха момичето да изглежда още по-хубаво и романтично-трагично като образ от пиесите на Шекспир. Приличаше на клета изгубена фея от приказките, попаднала в жестокия свят на хората.

- Хайде, кажи какво става?

Ива й подаде изписаните със ситния й почерк страници и запали цигара. Засмука горчивия дим като удавник, поел спасителна глътка въздух и избълва сив облак във въздуха. Подухна лек ветрец и отнесе задушливия дим право в лицето на Крис.

- Отвратително! – стисна носа си тя. – Кога ще спреш с този ужасен навик?

Момичето размаха ръка да прогони дима и отвърна :

- Извинявай, но съм много нещастна. Не мога да ги спра сега. Остават само четири дни до началото на конференцията, а аз нямам никаква свястна теза и изобщо много съм я закъсала.

Докторката остави листовете настрана и погали състрадателно ръката й. Цигарата висеше тъжно от ъгълчето на устата й. След нов залп от пушек, Ива каза:

- Крис, реших да го направя. Пътуването... Онова, за което Дидка говори. Утре мисля да отида с нея на срещата с въпросната група. Не ме разубеждавай преди да си чула доводите ми. Има някои неща в живота, които просто знаеш, че рано или късно ще направиш, колкото и откачени да са. А нали знаеш: по-добре да не започваш, отколкото да спреш на половината път. И тъй като вече съм се хванала на хорото...

Червенокосата я погледна укорително:

- Но, миличка, това е игра с природата, пъхане на любопитния ти нос там, където не трябва да бъде. Разбирам малко от тези неща и ми се струва, че дори доброто ти представяне на симпозиума не заслужава този риск.

- Не е само заради симпозиума – отвърна Ива и повдигна рамене. – Познаваш ме, това съм си аз. Ако трябва да се изразя с твои термини – сега се оприличавам на едно вечно ровещо глиганче, търсещо заветния трюфел. Просто... трябва да знам! Това е. А не виждам никакъв друг начин. Диана ми предлага единствената алтернатива. Тя е толкова убедителна. Познавам я от години и никога не ме е подвеждала.

Кристина поклати глава и й върна листовете.

- Ако изобщо има нещо вярно в приказките й, запиши всичко тук и дано се получи. Само се пази. Какво друго да ти кажа?

- Нищо. Просто слушай без да се смееш на глас, когато се изправя на оная проклета катедра на сцената и започна да дрънкам откачената си история.

 

Един ден, сякаш като разрешение на дилемата ми, нещо се случи. Седях сама вкъщи и се взирах в пороя навън с трагичния поглед на изоставен домашен любимец. Отново ме бяха налегнали тъжните мисли за Марвин. Връщах в главата си спомените за невероятната живителна енергия, която получавах от музиката му и не можех да повярвам, че никога вече няма да усетя тази изгаряща страст.

Изведнъж пронизителният стон на звънеца грубо ме изтръгна от самосъжалението ми.

- Хей, още ли не си се самоубила? – насреща ми грейна усмихнатото лице на Диана.

- Боже! Преди теб ли? Явно наистина изглеждам отчаяна – направих опит за усмивка и я поканих да влезе.

- Е, как си? Не идваш вече на събиранията.

- Да, членството в Клуба на анонимните оплаквачки ми коства прекалено много течности. Слъзните ми канали не могат да смогнат.

- Миличка – Дидка скочи и ме ощипа по бузата, - липсваше ми чувството ти за хумор.

Направих кафе, а тя ентусиазирано бъбреше за някакви събития в живота й. Ръкомахаше, подскачаше превъзбудено и постоянно се усмихваше. Имаше нещо в нея, нещо сияйно и... различно. Сякаш огря с присъствието си мрачната стая. Седнахме и аз запалих цигара. Не можех да не отбележа гласно промяната:

- Да не си си хванала ново гадже? Изглеждаш... озарена.

- Много по-хубаво от това. Кажи ми, вярваш ли в задгробния живот?

Уцели ме право в десетката.

- Да не си се научила да четеш мисли? Сега проучвам...

- Остави това – прекъсна ме нетърпеливо. – Имам нещо, от което ще ти отхвръкне шапката. И между другото, “озарена” е точната дума. Ще говоря направо, познавам те като самата себе си и съм сигурна, че имаш нужда от това. Ходя в една група, която практикува... как да го нарека... пътуване отвъд. Не, не, моля те, не отказвай преди да си ме чула. Мислиш, че е лудост, но няма да повярваш – наистина се случва! Сама каза, че изглеждам озарена. Това си е самата истина. Начинът, по който възприемах живота и смъртта, тотално се промени и узнах смисъла на съществуването си.

Погледнах я с присвити очи.

- Полека, сестро. Психическата ми лабилност в момента не позволява такива емоционални сътресения.

- Не, изслушай ме. Знам, че ти звуча като пълна откачалка, самата аз се плаша като се слушам. Но ще ти е достатъчно само веднъж да се докоснеш до това. То е като... освобождаване, отприщване... Не знам как да го опиша с думи. Трябва сама да го преживееш. Послушай ме – тя поклати глава, сякаш още не можеше да повярва на късмета си, - ще се преродиш.  Просто ми се довери и ела с мен.

Каза всичко просто така, набързо, сякаш е най-обикновеното нещо на земята. Възможно ли беше това да е истина и решението на проблема ми да е толкова просто? Или и тя като мен се беше оплела в дълбоките калчища на спорните окултни теории.

Като видя, че не реагирам толкова възторжено, колкото бе очаквала, тя отпи от кафето си и се зае да ми разяснява положението:

- Ние тъжим за определен покойник, нали така? Тъй като няма как да го върнем от мъртвите, а и баба Ванга вече я няма да ни помогне, то можем ние да отидем при него – образно казано. Аз видях, че има начин да надникнем отвъд. Нали самият Айнщайн твърди, че за да бъде човек безупречен член на стадо овце, трябва преди всичко той самият да стане овца. Защо да продължаваме да бъдем овце, когато ни се предоставя шанс да сме пастири?

- О, говориш на моя език? – Запитах се дали нарочно е прочела нещо, за да ме убеди по-лесно или просто бе попила повечко от моето влияние. Реших да я изпитам: – Възможно е хората да сме измислили задгробния живот и продължаващото съществуване на духа, защото не искаме да повярваме, че любимите ни починали хора са безвъзвратно загубени за нас. Това изразява желанието ни отново да ги срещнем, пък било то и в алтернативна реалност. Или пък водени от присъщите ни нарцисизъм и себелюбие, не искаме да признаем, че ни е дадено едно кратко съществуване, един “проблясък във вечността”, според терзанията по въпроса на Ричард Бах. В този проблясък ние се появяваме, живеем, вършим някакви неща и после щрак!... просто изчезваме. Не можем да се примирим с тази елементарност – искаме да сме богоподобни, да сме вечни, да останем дори когато ни няма. А дали това не е просто начин да свалим от плещите си отговорността за мислите и делата в нашия живот? Защото ако човек свършва със смъртта си, трябва да е живял така, че да няма за какво да съжалява. Тежестта на постъпките е много по-осезаема. А ако имаш задгробен живот, имаш време да се разкаеш, да откупиш душата си и да оправиш кашата, забъркана през земния си живот. Този вариант ни е по-удобен пред другия, в който животът свършва така внезапно, както е започнал и ни сварва по бели гащи. Нали?

Приятелката ми ме гледаше объркано.

- Явно много си размишлявала по темата. Не разбрах и думичка от лекцията ти, но се сетих за оная глупава мисъл на Овидий, която преди време ми каза. С право не я харесваш, защото двете с теб я опровергаваме напълно: това, което не знаем, ни привлича най-силно. И когато имаме шанса да го научим, трябва да го сграбчим. – Тя замахна пред лицето ми и стисна пламенно юмрук, сякаш уловила нещо безценно в ръката си. Тогава разбрах, че не се е подготвяла предварително, а наистина го мисли.

След този диалог от високопарни цитати, аз дълбоко се замислих. Взрях се в приятелката си. Тя наистина вярваше в това, което твърдеше. А аз бях по-объркана от всякога. Може би трябваше този път да продължа по-нататък, да се осмеля да отида по-надалече, отколкото досега бях стигала, да имам куража да прекрача границата, за която само бях чувала. Може би това беше чакания тест, който щеше да ми даде заветното доказателство.

 

Ива трепереше. Чакаше със затаен дъх да обявят името й. Чуваше жуженето на залата и то й се струваше толкова страховито и враждебно, че си представи как припада на сцената под критичните погледи на публиката.

Някой я тупна по рамото и тя подскочи цял метър.

- Я, кой ще става известен? – Кристина се смееше срещу нея с лъчезарната си усмивка.

Ива плю в пазвата си и й се скара:

- Изкара ми ангелите!

- Спокойно, ще успееш. Аз вярвам в теб.

- Добре, защото си единствена.

- Я да те видя, добре изглеждаш. Записките къде са ти?

- Ето – Ива размаха няколко листа в ръката си, – но се пръскам от притеснение. Вчера четох изказването на кандидата от миналата година – този беше научил цялата проклета енциклопедия наизуст! Лудост ли е да си мисля, че с моята история ще мина?

Приятелката й я погледна мило.

- Ива, това си ти, а не някой безмозъчен зубър, рецитиращ чужди мисли. Ти си момичето, което искаше да сподели знанието си със света!

В този момент обявиха името й. Сърцето й препусна лудо. Когато излезе на сцената, я посрещнаха вяли аплодисменти и незаинтересовано боботене. Макар ослепителни прожектори да светеха в очите й, тя видя огромната зала, натъпкана до пръсване с народ. Водещият й подаде лист с няколко въпроса, отправени от публиката. На тях тя трябваше да отговори и да защити тезата си. Всички бяха свързани с темата за задгробния живот, но бяха написани на толкова висок стил и преливаха от толкова сложни понятия, че тя дори не можеше да ги прочете. Усети как паниката я стисва за гърлото, а ръцете й започват да треперят. Мислите й се гонеха хаотично и от устата й не излизаше и звук.

Огромната аула зажужа недоволно като разбунен кошер, от който всеки момент ще излетят рояк зли оси с професорски очила и ще я нажилят до смърт. Тя осъзна, че точно това се случваше – в момента те подготвяха професионалната й смърт. Щеше да се прости с всичките си мечти, ако веднага не направеше нещо.

Погледна записките си – бяха грижливо подредени с усърдието на човек, пишещ нещо скъпо, за някого, когото обича. Дъхът й спря при мисълта, че ще се осмели да сподели нещо толкова лично, да представи нечувано храбро изказване на тази сцена, пред тези консервативни старчета. Но това беше тя, вярваше в тезата си и знаеше, че не може да постъпи другояче.

Изправи глава и погледна към залата, почерняла от народ. Мъдрите глави се доближаваха една-друга и неодобрително шушукаха.

- Ето нещо, което открих за съществуването отвъд. – Гласът й проехтя ясен и звучен като камбана под църковен купол. – Нещо, не толкова възвисено и гениално, не толкова мъдро, че да пребъде през вековете като заветите на древните мислители. Но то е нещо истинско, безценно за мен и идва от сърцето ми.

Глъчката поутихна. Момичето пое дъх и зачете:

- Какво се случва когато умрем...

 

Движехме се по някаква отцепена уличка, на която кракът ми не би стъпнал при обикновени обстоятелства. Макар, че живеех в града от двайсет години, не бях припарвала до този краен квартал. Наоколо беше мръсно и противно, а отнякъде се носеше зловоние на мърша. Спряхме пред възможно най-мрачната от сивите постройки на улицата. На първия етаж през зацапаните стъкла мъжделееше слаба светлина.

- Спри тук - извика превъзбудено Диана. - Това е колата на учителя. Бързо, че вече закъсняваме. Не искам нищо да пропусна.

Аз все още се двоумях и като видя безпокойството ми, тя се усмихна с най-лъчезарната усмивка, на която бе способна. Сякаш се намираше на някой слънчев бряг, а не в рая на бездомници и клошари.

- Скъпа, това съм аз. Едно време ми вярваше. Ако го направиш и сега, когато излезеш през онази врата, ти никога вече няма да си същата. Всичките ти човешки терзания ще са история.

Да, това беше тя – вечната оптимистка, момичето, което помнех от миналото.     

Тръгнахме по мрачен коридор, който извеждаше до малък физкултурен салон. Преди да влезем, приятелката ми ме дръпна настрани и каза сериозно:

- О, и ако те питат с кой покойник искаш  да се срещнеш, не им казвай за Марвин. Ще помислят, че им се подиграваш.

Аз кимнах. До болка познати ми бяха погледите на другите, които не разбираха и не споделяха нашата страст към този човек и ни мислеха за неуравновесени истерици.

Противно на очакванията ми, помещението се оказа уютно. Имаше меки постелки, разгърнати на пода, запалени ароматни свещи, изпълващи въздуха с приятни благоухания. Около двайсетина човека се бяха събрали на групички и бъбреха тихо помежду си. Докато Диана поздравяваше всеки поименно, аз ги разглеждах внимателно. Бяха различни по възраст и външен вид и  личеше, че са от различни обществени прослойки. Но всички имаха онзи специфичен блясък в очите, който имаше и Дидка. Изглеждаха приветливи и приятелски настроени и аз изведнъж се почувствах неудобно от предубежденията, които таях към тях. Въпреки всичко не ме напускаше онова чувство, че може би ще съжалявам за идването си.

Приседнах на най-отдалеченото килимче и искрено се надявах никой да не ме забележи.

- Виждам, че си имаме нов член – отбеляза на висок глас около четирсетгодишен, приятен на вид господин и кимна към мен. – Нека да я поздравим.

- Здравей! – поздравиха ме в хор останалите и насядаха около свещите с усмихнати физиономии. Сякаш бяхме в някой глупав скаутски клуб и всички възпитано посрещаха новата ученичка.

- Здравей! – каза на свой ред той и ме погледна с блага усмивка. Това не можеше да е друг, освен  Учителят. – Тук всичко е на доброволни начала, затова ти сама реши дали ще ни се представиш или предпочиташ да запазиш личността си в тайна.

Аз сконфузено се огледах. Всички ме наблюдаваха в очакване.

- О,... н-не... Може би следващия път... Сега се притеснявам – измънках.

-  Добре – съгласи се без изненада той. – Тогава на кратко да ти разясня заниманията ни. Все пак си нова, а не искаме нещо тук да те изплаши. – Това веднага започна да ме плаши. – Събрали сме се различни хора, които по една или друга причина съдбата е довела тук. Всеки сам търси своя отговор. С моя помощ и след дълго практикуване на специални упражнения, всеки решава кога е готов да предприеме ПО.

- Пътуване отвъд... – преведе ми тихо Диана.

- Обикновено новодошлите в началото се допускат само до беседите. Но явно съдбата е решила друго за теб. Дано разумът ти устои.

Космите на тила ми настръхнаха. В какво се бях забъркала?

- Е, да не губим време, а да пристъпим към заниманието. Кой е наред днес? Чавдаре, готов ли си?

Един мускулест младеж с бръсната глава и безброй татуировки, излезе от множеството и покорно легна в центъра на насядалите хора. Приличаше на безскрупулен скинар, с удоволствие размазващ жертвите си. Изненадах се да видя такъв елемент тук. Нима и такива типове се променяха към добро след въпросното преживяване?

- Той беше престъпник – сякаш прочела мислите ми, прошепна в ухото ми Дидка, - но след срещите тук коренно се промени.

Това наистина започваше да ме плаши. Дали не бях попаднал в някаква секта, в която бяха промили мозъка на приятелката ми  и я бяха пратили да вербува още невинни жертви? Изведнъж задушевната атмосфера ми се стори отблъскваща.

 - Готов съм  – каза момчето спокойно, а меката светлина на свещите правеше грубоватото му лице почти мило.

- Той освен, че ще отиде отвъд, ще стане и един вид проводник на съвсем малка частичка от Светлината. – Четирсетгодишният мъж отново обясняваше на мен. Може би после щеше да ми иска пари за урока, щом така се стараеше да ме въведе в дейността си. - Само толкова ни е позволено да усетим като наблюдатели.

Настъпи тишина. Само тихото пращене на свещите смущаваше покоя, а плахото им сияние разхождаше призрачни сенки наоколо. Всички бяха затворили очите си. Огледах лицата им – бяха спокойни и излъчваха благост и мир. За първи път виждах такива изражения. Сигурно само монасите имаха подобно излъчване – привилегията на безгрешните, отрекли се от светската суета божии служители.

 Известно време нищо не се случи. Усещах единият ми крак да изтръпва от неудобната поза, но не смеех да се помръдна и да смутя нирваната на другите. Забелязах, че дишат звучно, но се учудих, че в един момент всички започнаха едновременно да поемат дъх и да издишат. Реших да се включа в играта, какво друго ми оставаше. Затворих клепачи и започнах да дишам в техния ритъм.

Отново ме връхлетяха спомени за Марвин. Образът му изплува пред очите ми по-реален от всякога. Неочаквано ме заляха топли носталгични чувства. Виждах го усмихнат и красив да говори с нежния си глас. За кой ли път призоваваше хората да се обичат, да си подадат ръка, макар и да са непознати, да помагат на гладуващите и бедните, да възстанат срещу войните и унищожаването на майката Земя. Какъв човек, помислих си.  Да има толкова слава и богатство, милиони да го обичат и да пеят песните му, а да остане толкова земен и да не иска нищо друго, освен да спаси света. Сега усещах с цялото си сърце, че не сме лунатици, завладяни от манията по една звезда, а сме обладани от  любовта и добротата му.

 В следващия миг го видях на сцената. Излиза сред залпове от фойерверки, облян от искряща светлина. Гръмва музика и когато запява, от сцената ни залива осезаема вълна от мощна наелектризираща енергия. Сякаш през телата ни преминава високоволтов ток. Публиката реве, стадионът се тресе из основи.  Аз съм толкова развълнувана и изпълнена с щастие, че не чувствам оковите на тялото си, а сякаш се понасям над тълпата. Усещам се лека като перце и политам на крилете на екстаза. Виждам всичко отгоре – себе си, хилядите почитатели, изпълнили до краен предел стадиона, заслепяващите светлини от сцената и фигурата, която пее и танцува във вихъра си. Ярки неонови лъчи раздират нощното небе. Красотата ме поглъща. Чувствам се освободена от всякакви мисли, издигам се и се отдалечавам. Но какво...

Изведнъж подскочих, сякаш залитнала от ръба на висока пропаст. Стресната отворих очи. Отново бях на мястото си в салона, а кракът ми се беше схванал. Това болезнено физическо усещане ме върна грубо в реалността. Но какво почувствах преди малко? Стори ли ми се? Лекотата, с която се носех,... беше толкова истинска...

Погледнах към Чавдар, който спокойно лежеше на пода. Тогава той отвори очи. В този момент ме блъсна взривна вълна от топлина, сякаш в лицето ми избухна бомба от искрящи лъчи. Почувствах се отнесена от внезапен вихър, залята от поток ослепително сияние и засмукана от силата на водовъртежа му. Пороят ме изхвърли в необятно пространство, изпълнено със светлина. Но това не беше просто светлина – беше Светлина – нещо върховно, чудотворно и небесно. Беше освобождаване от всичко земно и грешно – нежна, топла, приласкаваща, обещаваща, любовна прегръдка, от която не ти се иска за нищо на света да се откъснеш. Усетих толкова силна и всеобятна любов, че сърцето ми щеше да се пръсне. Помислих си, че умирам и потъвам в райските покои. Исках да остана тук и да се слея с това неземно щастие, което с ограничените възприятия на човешкото си тяло никога нямаше да мога да изпитам. Тогава настана покой, а времето сякаш спря. Главата ми се изпразни от съдържание и усещах само мир и спокойствие. Това не може да се опише. Сякаш мъничка частица от Бог попадна в мен и аз просто вече не бях обикновен човек. И никога повече нямаше да бъда.

Внезапно всичко угасна и се озовах отново на мястото си в салона. По лицето ми се стичаха горещи сълзи от щастие, душата ми пееше, а отвътре бях изпълнена с най-красивото чувство на тая земя – любовта. Не можех да повярвам, да дръзна да се замисля, да проумея какво съм преживяла само за части от секундата. Постепенно погледът ми се избистри и видях фигурите на останалите около себе си. Всички плачеха. Някои още стояха вцепенени, други се прегръщаха и се усмихваха.

Чавдар се беше изправил, но изглеждаше разтърсен и дезориентиран. Сякаш възприятията ми се бяха променили и виждах как всяка клетка на тялото му вибрира от екстаз, а пламъкът в очите му говореше, че нещо в душата му завинаги се беше преобърнало. Изглеждаше ми, че целият гори  и дори тук, най-накрая на помещението, усещах топлината от тялото му.

Тогава другите го наобиколиха. Засипаха го с въпроси, нетърпеливи да попият още от живителната сила на случилото се. Искаха да опише какво е видял, молеха го дори за най-малките подробности от преживяното. А той с треперещ глас повтаряше: трябва да се обичаме, трябва да се обичаме...

 Аз не посмях да се приближа. Само като ехо дочух въпроса дали е видял някого по пътя си и тихия му отрицателен отговор. Краката сами ме понесоха към изхода. Бях толкова екзалтирана, че се уплаших от себе си. В момента не можех да говоря с никого за нищо. Измъкнах се към тъмния коридор, който извеждаше навън. Дидка беше права: аз никога, никога вече нямаше да бъда същата. Осъзнавах, как отново и отново ще си припомням разтърсващото преживяване, непознатите до сега чувства, преродили душата ми, как дни наред ще стоя и ще размишлявам над полученото прозрение. А някой ден  може би щях да успея да го проумея.

 Изведнъж чух забързани стъпки след себе си.

- Ей, почакай! Ти ли си Ива? – Някой се приближаваше, но в тъмнината не разпознах лицето. Чавдар се изправи пред мен и задъхано каза: - За малко да те изпусна. Нали ти си Ива?

В очите му още валяха искри.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ